Simon Shuster, Time
Преди десет години, на 20 септември 2011 г., президентът Джордж У. Буш обяви за първи път, че САЩ започват “война срещу терора” в отговор на терористичните атаки на 11 септември и помоли всички държави за помощ.
Четири дни по-късно, пренебрегвайки съвета на много от генералите си, руският президент Владимир Путин даде съгласието си, създавайки връзка, каквато САЩ и Русия не бяха имали след Втората световна война. Но както се случи с много от необичайните съюзи, които САЩ бяха сформирали след 11 септември, аргументите зад този не се изчерпваха просто със солидарност или обща кауза.
Страните по света осъзнаха практическата примамливост на войната срещу тероризма. През последните десет години тя се превърна в почти постоянен зов “На оръжие!”, в своеобразно заклинание, използвано, за да се отбягват парливи въпроси, да се градят съюзи и да се оправдава употребата на сила. Никой, дори Буш, не схвана това толкова бързо, колкото Путин.
Но дори преди Путин да стане президент на Русия в началото на 2000 г. и дълго преди падането на Кулите близнаци, той бе осенен от идеята за война срещу световния тероризъм, чрез която да оправдае войната на Русия в Чечения.
Терористичният аспект поне бе налице. Чеченските сепаратисти, които скоро след разпадането на Съветския съюз възобновиха едновековната си борба за независимост, бяха прибегнали към тероризъм още през 1995 г., когато завзеха болница в руския град Будьоновск и държаха 1500 души за заложници.
По-късно, през 1999, при серия от взривове в жилищни блокове, за които също бяха обвинени чеченците, бяха убиха стотици в Москва и други руски градове. Путин реагира, като предприе втората пълномащабна кампания на Русия в Чечения за по-малко от десет години. “Той получи картбланш от руския народ,” казва Михаил Касянов, който по онова време бе руски министър на финансите. “Хората просто си затвориха очите и му позволиха да прави каквото си ще, само и само да ги отърве от тази заплаха.”
Нямаше нищо повече от оскъдни данни, че чеченските бунтовници са част от някаква глобална ислямистка терористична мрежа, както твърдяха непрекъснато Путин и неговото правителство. Лидер на сепаратистите по онова време бе Аслан Масхадов, бивш полковник от Червената армия, който бе по-близък до комунизма, отколкото до ислямизма и нямаше доказателства, че той получава съществена помощ от чужбина.
“Въпреки това, във всички официални декларации се посочваше, че ние водим война срещу международния тероризъм,” разказва Андрей Иларионов, който между 2000 и 2005 г. бе главен икономически съветник на Путин. “Естествено, никой извън Русия не се хващаше на тази въдица.” На Запад, войната на Путин в Чечения не срещна разбиране. Чеченският конфликт бе окачествен като част от въстание, което Москва се опитваше да потуши, а жестокостите, извършени и от двете страни, бяха заклеймени нашироко.
В края на 1999 г., когато Буш водеше кандидат-президентската си кампания, той се зарече да настоява за прекратяване на войната в Чечения.
“Въпреки че подкрепяме руските реформи, ние не можем да подкрепим руската бруталност,” заяви той в реч в Рейгъновата библиотека в Калифорния. “Когато руското правителство напада мирни жители и оставя сираци и бежанци, то не може повече да очаква помощ от водещите международни институции.”
Няколко дни по-късно Кондълиза Райс, която по-късно, след изборите, стана съветник по националната сигурност на Буш, повтори необходимостта от финансов натиск срещу “по същество твърде бруталната кампания срещу невинни жени и деца в Чечения.” А през есента на 2000 г. тогавашният Държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт заяви пред ООН, че чеченската война “накърни сериозно международната репутация на Русия и изолира Русия от международната общност.”
Но когато Буш обяви собствената си война срещу тероризма, цялата тази риторика изчезна яко дим. Путин, който пръв се обади на Буш, за да изрази съчувствието си след вестта за атаките на 11 септември, благосклонно предложи помощта си при нахлуването в Афганистан. Той позволи на САЩ да превозват доставки през руска територия и не се противопостави, когато американците започнаха да изграждат военни бази в Централна Азия, където местните деспоти се възползваха незабавно от шанса.
Узбекистанският президент Ислам Каримов, например, разреши на САЩ да построят постоянна база, надявайки се вероятно, че новият му съюз в рамките на войната срещу тероризма ще помогне САЩ да не се вторачват толкова зорко в нарушенията на човешките права в Узбекистан. “Всичко това се вписваше естествено в картината на глобалната война срещу тероризма,” казва Касянов, който тогава вече бе повишен до ранг премиер на Путин. “Нямаше вече критики. Въпросът престана да бъде парлив.”
До лятото на 2000 г. Русия бе разгромила чеченските сепаратисти и натрапила марионетно правителство начело с фамилията Кадиров - чеченски клан, верен на Кремъл. Но съобщения за повсевместни нарушения на човешките права, включително изтезания и извънсъдебни убийства, продължаваха да излизат наяве, докато Кадирови укрепваха властта си в Чечения.
Все още бе нужно да се напомня на света, че Русия продължава да води война срещу тероризма и Путин заговори за още по-здрави връзки между чеченските бунтовници и световния джихад. “Преувеличаване на тези връзки бе една от целите,” спомня си Касянов. По време на терористичната обсада на училище в Беслан и след нея, когато загинаха стотици заложници, руското правителство твърдеше, че чеченските терористи са свързани тясно с ислямистки мрежи като Ал Каида.
Скоро след обсадата Путин обяви, че деветима от похитителите са от “арабския свят” - твърдение, което никога не бе подкрепено с доказателства. Запитан защо е заповядал сградата да се щурмува, вместо да се опита да разреши кризата чрез преговори, Путин избухна: “Аз не ви казвам да се срещнете с Осама бин Ладен и да го поканите за преговори в Брюксел или Белия дом.”
Но самата идея за война срещу тероризма обърка някои представители на правителството на Путин. “Тероризмът е метод за поддържане на конфликт,” подчертава бившият съветник на Путин Иларионов. “Как бихме могли да водим война срещу метод? Самата идея е нелепа. Все едно да обявим война на танковете.” В началото на 2005 г. Иларионов подаде оставка от поста си в Кремъл, мотивирайки се с отдръпването от демокрацията след обсадата в Беслан. Касянов се оттегли в началото на 2004 по сходни причини, след което се присъедини към опозицията.
Въпреки това идеята за глобална война срещу тероризма си остава част от ключовия политически дискурс на Путин. С нея той парадира и до ден днешен след всяка терористична атака в Русия и по време на повечето дискусии със западните лидери, които гледат на нея като на здрава спойка в съюза им с Москва.
След като Буш напусна Белия дом, президентът Барак Обама остави термина да изчезне от риториката на администрацията, предпочитайки вместо това да назовава конкретни врагове на САЩ. Но използването на фразата не знае граници. По време на тазгодишните въстания от Арабската пролет, обсадените диктатори от Египет до Либия и Сирия упорито повтаряха, че революционерите, които се опитват да ги свалят, са всъщност чужди терористи, свързани с глобалния джихад. Малко западни правителства приеха тези твърдения насериозно.
Но 10 години по-късно, идеята на Буш за глобална война срещу тероризма все още се използва по-често като пропаганда, отколкото като начин за предотвратяване на нови атаки като тези на 11 септември. Промяната на тази нагласа може да отнеме още много години. /БТА
How the War on Terrorism Did Russia a Favor
www.time.com/time/world/article/0,8599,2093529,00.html