През цялото време, докато НАТО бомбандираше Сърбия и Черна гора, Зоран помагаше на снимачните екипи на руската телевизия. Заедно с кореспондентите и операторите той се озоваваше в "най-горещите точки” и виждаше всичко, което ставаше в онези дни не само в Белград, но и в цялата страна. На него, както и на милиони сърби, му се наложи да преживее много трагични и страшни моменти. В дневника ми са останали неговите спомени:

Когато на 24 март 1999 година започнаха да обстрелват столицата ни, първата бомба падна близо до сградата, където постоянно спортувам. Хората започнаха да изскачат от нея, крещейки: „НАТО бомбардира Белград”. Но ние не се изплашихме и продължавахме заниманията си. Най-много ракети и бомби бяха пуснати в района „Стражавица”. Тук се намираха подразделенията на нашата армия. Те се разполагаха над земята, затова НАТО обстрелваше този район постоянно – ден и нощ. Но да пробият тунелите така и не успяха.

Тогава жена ми беше бременна и аз много се страхувах за нея. Изпратих я на село при роднини. Но авиацията на НАТО бомбандираше и там. Затова се принудих да изпратя Снежана в Будапеща. Заедно с нея в Будапеща замина и 8-годишната ми дъщеря.

Върнах се в Белград и започнах да работя с кореспондентите от Русия. Това бяха журналисти от Първи канал, НТВ, РТР – возех ги из цялата страна. Неведнъж сме били в Косово, Черна гора, обиколихме цяла Сърбия. Със собствените си очи видях какво натовците направиха със страната ми. След бомбандировките върнах жена ми и дъщеря ми в Сърбия. И след няколко месеца тя роди сина ни Вук.

Спасихме живота и здравето си, но земята изгубихме. Някога бях купил на черногорското адриатическо крайбрежие 2500 кв. м. земя. Но тъкмо в този район (Лущица в Черна гора) пускаха обеднен уран. Сега с него е заразена цялата почва, цялата вода и това е заплаха за хората. Там има толкова уран, че ще стигне за няколко поколения. Затова ние се изплашихме за здравето на децата ни и продадохме тази земя.

Зная, че няколко мои съседи, които не успяха да продадат тази заразена земя, след 1999 година започнаха да боледуват. Моят съсед, той е сърбин, бежанец от Хърватска, пострада още през 1995 година. Него, както и 300 000 други сърби, просто ги изгониха от Хърватска и им отнеха всичко. Техният малък син се разболя от левкемия през 2000 година и почина. Някои пострадаха от това, че са занесли в домовете си части от тези ракети. В тях имаше много от този уран. После те разбраха какво е това в действителност. Но беше вече късно. Болест и смърт. Има пострадали и сред военните, които след това обеззаразяваха тази територия.

На въпроса ми, защо авиацията на НАТО така безмилостно е бомбандирала черногорското адриатическо крайбрежие и имало ли е там военни обекти, които са подлежали на унищожение, Зоран отговори простичко, но отговорът не стана от това по-малко ужасен:

Там имаше само гора, море и малък и много чист плаж. Повече нищо. Два самолета А-2 просто взеха и изхвърлиха целия си товар – касетни бомби. Не е ясно защо, може би, те са решили, че е опасно да летят по-нататък и са се отървали от боеприпасите, а после са се върнали на своите самолетоносачи.