The Financial Times
Светът може да приеме добри новини в момента, за да се справи с глобалната икономическа криза и вълненията в Близкия изток. За съжаление, завръщането на Владимир Путин в Кремъл не може да бъде определено като добра новина.
Международно сътрудничество е изключително нужно както по икономически, така и по политически причини, но почти неизбежното връщане на Путин на президентския пост през 2012 година ще заздрави силите на национализма в Русия. Във време, в което световните либерални демокрации имат икономически проблеми и губят самоувереността си, новият-стар руски президент ще засили авторитарния лагер в глобалната политика.
Ако руската външна политика стане по-интровертна и националистическа през 2012 година, може да формира глобална тенденция. През следващата година в САЩ и във Франция ще се проведат президентски избори, които ще намалят времето, което техните лидери могат да отделят на международни въпроси и ще ограничат техните действия. Китайското ръководство също ще се смени през следващата година, което също може да означава, че китайската външна политика ще придобие по-рязък тон. Вълненията в Близкия изток най-вероятно ще продължат през 2012 година, както и финансовата криза в ЕС.
В тази ситуация личността на руския президент ще бъде важна повече от всякога. Русия е един от петте постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН и остава основна военна, енергийна и дипломатическа сила.
Лекотата, с която Дмитрий Медведев, сегашният руски президент, бе отстранен, ще засили циничното виждане, че винаги е марионетка на Путин. Това, обаче, не беше оценката на западните лидери, които работеха с Русия през последните четири години. Американците и германците особено откриват разликите между лагерите на Путин и Медведев.
В Русия реторичното подчертаване на Медведев на върховенството на закона и неговото по-критично виждане за съветското минало го правят относително либерална фигура.
На международната сцена Медведев представляваше лагера в руското правителство, който е по-отворен за сътрудничество със Запада и който дава увереност в идеята, че има универсални ценности, които всички големи сили трябва да подкрепят. Медведев е този, който работеше със САЩ по „рестартирането”, която означаваше, че руско-американските отношения ще се подобрят рязко след най-ниската си точка след руско-грузинската война през 2008 година, което ще позволи на САЩ и на Русия да постигнат прогрес по контрола на оръжията. Когато НАТО реши да се намеси в Либия, премиерът Путин открито беше против идеята. Но в Кремъл Медведев беше по-склонен и може би предотврати това Русия да наложи вето на резолюцията на ООН, която разреши интервенцията.
Русия остава основен геополитически играч, който все още мисли и действа като една от големите, глобални сили. За съжаление, виждането на Путин за международните въпроси е белязано от носталгия за „уважение” (или страх), което Русия всяваше по време на студената война, и на дълбоко подозрение към Запада. Според мирогледа на Путин американците и европейците умишлено са се възползвали от руската слабост през 90-те години на миналия век, за да нарушат обещанията си и да разширят НАТО до границите на Русия, а след това да разпалят антируските „цветни революции” в Украйна и в Грузия. Виждането на Путин за света изглежда, че е базирано на идеята за по-малък брой квази-имперски сили, центрирани във Вашингтон, Пекин, Москва, Брюксел, борещи се за сила и за „сфери на влияние”. Модерните идеи за взаимна зависимост не се изповядват.
В Русия Путин често говори за своята вяра в реформата и желанието си да се бори с корупцията и да разнообрази икономиката. На практика, обаче, в годините на Путин Русия се превърна във вкаменена държава, в която олигарсите се бореха за благосклонността на Кремъл и мнозина от тези, които се противопоставиха на президента, свършиха в затвора или в изолация. Трудно е да се повярва, че второто президентство на Путин ще промени тази добре изградена схема, по която се случват нещата.
Западните лидери се успокояват, че Путин може да е лош, но не изглежда луд. Неговото желание като президент да се противопостави на САЩ по въпроси като правата на човека, Грузия, Украйна и Косово почти винаги е било умно изчислено докъде може да стигне. Няколко западни лидери, сред които Джордж Буш-младши и Тони Блеър, първоначално смятаха, че са постигнали добри отношения с Путин. Със съжаление Блеър отбелязва в своите мемоари, че като президент Путин е следвал „външна политика от много националистичен тип”, но британският премиер никога „не е загубил първоначалното си усещане или мисли, че ако обстоятелствата са се били наредили различно, отношенията биха просперирали”.
Ако Путин остане човек, с когото западните лидери усещат, че могат да работят, то тогава завръщането на неговия твърд национализъм в Кремъл не е задължително да е катастрофално. За съжаление, в политиката има установено правило, че колкото повече един човек е на власт, толкова по-вероятно е той да се поддаде на мегаломанията и да направи огромни грешки в преценките си.
Путин вече беше президент осем години и четири години премиер. Сега, когато президентският мандат е удължен на шест години, той е изправен пред нови 12 години в Кремъл. Президент, който окупира властта за 20 години, би бил лоша новина във всяка страна. В държава с трагична история на автокрация като Русия това е тъжно и застрашително развитие.