The Guardian
Осем месеца след своето начало бунтът в Сирия се промени. Вече има „Свободна сирийска армия” в Турция, която твърди, че има свои батальони на сирийска територия. Един от тях е батальонът „Халид бин Уалид” в Хомс – въоръжена част от няколкостотин офицери и войници, които са дезертирали и сега отвръщат на изстрелите, когато се стреля по демонстрантите, извършват нападения срещу военни конвои и ликвидират информатори на режима. Протестиращите, събиращи се в Хомс и Хама, предната линия на протестите срещу режима, сега призовават НАТО да установи забранена за полети зона над Сирия. Седмица след седмица страната потъва в гражданска война.
В същото време има малко знаци за това, че сирийският президент Башар Асад се е променил. Подобно на другите диктатори в последните им дни, той е в състояние на отричане. Докато 40 души загинаха от ръцете на неговите сили за сигурност, а Хомс е подложен на непрекъсната атака, Асад говореше в интервю за вестник „Сънди телеграф” за голямата вълна на подкрепа за неговото правителство и за това, че армията атакува само терористи. В миналото реч на Асад, обещаваща реформи или интервю, в което казва, че е готов да говори с опозицията, беше сигурна прелюдия за поредни кървави репресии срещу протестиращите. Това интервю може да не се окаже нещо по-различно. Той е майстор на отлагането, заблудата и самоизмамата, докато изолацията на режима се увеличава. Бившите съюзници се отдръпват – първо Турция, след това Саудитска Арабия, а сега Арабската лига. Но Асад беше прав за едно нещо – ако режимът му падне, целият регион ще се промени. За разлика от Египет или Тунис, режимът на партията Баас е на кръстопътя на сложна мрежа от алианси.
Ако режимът падне, то ще засегне много повече от мрежата на „Хамас” и „Хизбулла”. Външното ръководство на „Хамас” вече се подготвя да се премести от Дамаск, след като си донесе недоволството на своите домакини като отказа да осъди протестите и най-вероятно ще се установи в Турция, Йордания или Катар. „Хизбулла”, която недвусмислено подкрепя сирийското ръководство, ще загуби важната военна подкрепа от Иран. Но освен това, Ливан, Ирак и Иран ще бъдат разтърсени из основи, ако мнозинството сунити в Сирия си върнат надмощието. В Ирак вече има знаци за това, че сунитите настояват за автономия, подобно на кюрдите, от доминираното от шиити правителство в Багдад. Ако изгуби Сирия, Иран ще се лиши от основната част от своята регионална власт и режимът в Техеран, който се представя за велик защитник на шиитите, за пореден път ще стане уязвим за вътрешен бунт. „10-те Афганистана”, които Асад обеща в случай на западна намеса в Сирия, са преувеличение, но промяната в арабския свят, който никога в своята история не е имал национални държави, е достатъчно дълбока.
За радост НАТО не подготвя нова интервенция. Както всички видяха в Либия, забранена за полети зона не защитава живота на цивилните – броят на жертвите в джамахирията през последните осем месеца е между 10 000 и 50 000 души. Нито пък Алиансът цели да накара диктаторите да преговарят. Както мандатите на ООН се интерпретират от водещите военни сили в НАТО, забранените за полети зони са прикритие за смяна на режима. Асад знае, че е следващият и ще изиграе всяка карта, особено религиозната, за да отложи това, което е неизбежно. Бунтът е в своя решаващ етап. Двата най-големи града в Сирия – Дамаск и Алепо, останаха верни на режима и Асад за момента е уверен, че е най-лошото е отминало. Икономическите санкции предстои да бъдат усетени. Не са дезертирали достатъчен брой офицери и войници, за да се променят нещата.
Може би няма алтернатива на гражданската война, но ако има такава, то това няма да е чрез външна интервенция. Тази алтернатива може да бъде постигната само, когато Асад види, че с него е свършено и единствената му надежда за оцеляване е да се съгласи на преходно правителство и свободни избори.
Syria: delaying the inevitable
http://www.guardian.co.uk/commentisfree/2011/oct/31/syria-delaying-the-inevitable-editorial