The Financial Times
Европейският паричен съюз е в центъра на финансов ураган, който в момента е по-близо от всякога до това да срине световната икономика и да причини щети за години напред. Проблемите на еврозоната са почти непреодолими. Политическите решения, които са нужни за разрешаване на кризата, са трудни, но изпълними. Европа е на ръба, защото не може да събере политическа воля да направи това, което е наложително.
Ангела Меркел казва, че ако рухне еврото, ще рухне и Европа. Истината е, че нещата са точно обратни – ако Европа рухне, ще рухне еврото и неизброимите нишки в материята на европейското единство, включително единният пазар, ще се разплетат.
За останалата част от света последиците от европейския провал също ще бъдат тежки. От началото на финансовата криза не е имало по-спешна нужда да се заздравят глобалното сътрудничество и свободната търговия, от които зависят просперитетът и икономическият ръст навсякъде по света. Увеличаващият се хаос в Европа може да преобърне тези усилия.
Рисковете, присъщи за архитектурата на еврозоната, бяха погрешно управлявани от нейните членове. Взимащите назаем живееха извън своите възможности, кредиторите не обръщаха внимание как се изразходват средствата, а регулаторите стояха без определена цел. Паричният приток беше колективизиран докато фискалната политика и банковите системи останаха национални, така че проблемите с дълга и банковото финансиране се подсилваха взаимно. Застопоряването на обменните нива можеше да помогне на по-малко конкурентоспособните страни да догонят лидерите, но вместо това се позволи огромно разделение.
За поправянето на паричния съюз ще бъдат нужни години на тежки усилия, но алтернативата е по-лоша. Икономическата цена на разпадането ще бъде зашеметяваща и за кредиторите, и за длъжниците. Политическите последствия са също толкова тежки. Еврото беше представяно като последната стъпка за прогонването от Европа на демоните на национализма и войната. Вече се виждат пукнатини в европейската постройка – нека погледнем напрежението във връзка с Шенген. Рухването на еврото може да срине всичко.
Британският премиер Дейвид Камерън смята, че са нужни поне три стъпки, за да се сложи край на непосредствената криза. Първо, лидерите трябва да се заемат решително с гръцките проблеми. Помощта за Гърция трябва да продължи, обвързана със строги условия. Но част от дълговете трябва да бъдат опростени, тъй като в противен случай свежи пари от пазарите няма да достигнат до Атина.
Второ, заразяването на други страни трябва да бъде спряно. Най-големият непосредствен риск не е за малките периферни страни, а за Италия. Еврозоната има средствата да изгради защитна стена под формата на Европейския механизъм за финансова стабилност – ако спасителният фонд получи новите правомощия, които бяха обещани през юли, и ако бъде увеличен до няколко трилиона евро. Ако това не се случи, Европейската централна банка (ЕЦБ) ще трябва да продължи да изкупува италиански облигации.
Трето, правителствата в и извън еврозоната трябва да предотвратят банкова криза. Това е възможно, ако дълговата криза бъде поставена под контрол. Спасителите на банките не трябва да пренасочват ресурси от защитата на суверенната ликвидност. Най-доброто, което Европа може да направи за банките, е да ги подложи на заслужаващи доверие стрес-тестове и да влее повече капитали в най-слабите. Франция трябва да си вземе бележка.
Действията за финансиране на суверенните облигации и банките в Европа не могат да чакат. Но ще се наложи докато лидерите успеят да запълнят най-сериозния дефицит, който заплашва еврото – дефицитът на доверие между страните и между избирателите и лидерите. В този смисъл намесата на Камерън е добра. Великобритания не печели нищо от разпадането на еврото, но премиерът посочва категорично какво е нужно за оцеляването на еврозоната. Германия, която има много повече да губи от това да даде пари за решението, трябва да представи нещата по-категорично на своите граждани.
Лидерите не успяха да представят общия интерес от запазването на еврото и какво е нужно за поправянето на балансите. Ирландия показва, че конкурентоспособността може да бъде възстановена чрез вътрешна девалвация и реформи. Но за това може да бъде нужно десетилетие и дори повече, а нито кредиторите, нито страните-длъжници бяха помолени за търпението, нужно за дългосрочно решение. Решението може да е по-лесно ако страните с излишък искат да дават пари. Важно е да се върне духът от 2009 година, когато страните от Г20 заедно извадиха света от рецесията с фискални стимули. Германия тогава пое своята тежест, както трябва да направи и сега в замяна на мерките за съкращаване на разходите в други страни.
Преди всичко, лидерите трябва да създадат политически условия за добра политика. Паричният съюз може да оцелее единствено, ако неговите членове искат това – без подкрепата на избирателите Европа ще рухне.
Светът гледа Европа и вижда регион, който се е обърнал към себе си и чиито препирни представляват глобална икономическа заплаха. Европейците трябва да разберат, че тяхната способност да действат заедно определя не само икономическата им съдба, но и надеждата на Европа за значимост и респект на световната сцена.