Нако МИНЧЕВ

Напоследък става все по-очевидно, че неуредените лицензионни отношения с Русия се превръщат в сериозен негативен фактор, препятстващ развитието на предприятията от българския военно-промишлен комплекс (ВПК). Произвежданата от нашите предприятия по съветски лиценз военна продукция очевидно е остаряла, а търсенето и непрекъснато намалява. При положение, че е налице хронична липса на необходимите средства за отбраната на страната, българският ВПК, който се намира предимно в частни ръце, едва ли ще бъде способен, в обозрима перспектива, да осъществи необходимата модернизация на произвоството си и да се ориентира към използването на водещи западни технолигии. В този контекст, бъдещето на българските предприятия, които в повечето случаи са структуроопределящи, се оказва съвсем пряко свързано с перспективите за възобновяване на "замразеното" по споменатата по-горе причина военно-техническо сътрудничество с Русия.

Решаването на "лицензионния проблем" би позволило на българския ВПК да обнови наличната си технологична документация, да си гарантира достъп до най-новите руски разработки в сферата на военните и високите технологии, както и да усвои производството на военна продукция, отговаряща на съвременните изисквания, без да му се налага да реализира съществена и скъпоструваща трансформация на технологичната си база. То ще даде възможност за сътрудничество с профилираните руски предприятия, включително за съвместно излизане и усвояване на нови пазари. Да не забравяме и, че на традиционните за българската военна продукция пазари тя вече няма да се смята от потенциалните купувачи за "калпаво и демодирано копие" на съветските образци.

Освен това, т.нар. "разрешителен режим" при доставките на военна продукция в трети държави, за чието включване в лицензионното междуправителствено споразумение толкова настоява Москва, в момента не представлява някаква опасност за българския ВПК, особено предвид прогнозите за низходяща динамика на износа ни на специална продукция. Както показва практиката, Москва не се опитва да използва този инструмент (както се опасяваха някои в София) за да получи конкретни предимства пред нашите предприятия в битката за повече клиенти. Разграничаването на "зоните на отговорност" на един толкова специфичен пазар би било само от полза и за двете страни, като ще увеличи шансовете им да печелят обявените обществени поръчки и да избегнат излишното съперничество в рамките на търговете. Доказателство за това, в частност, е положителният опит от взаимодействието на предприятията от нашия холдинг "Терем" ЕАД с руските им партньори при ремонта на хеликоптери, които не срещат никакви проблеми, свързани с използването на "разрешителния режим".

Тежкото икономическо положение на страната ни и острият дефицит на финансови средства поставя под въпрос изпълнението на задълженията и към НАТО в сферата на военната авиация. При създалите се обстоятелства, България не може да си позволи да реализира проекта за закупуване, за нуждите на военновъздушните си сили, на скъпоструващи нови или дори "втора ръка" многоцелеви изтребители, произведени на Запад. Възможен изход от тази задънена улица е реализацията на програмите за модернизация съобразно стандартите на НАТО - ИКАО, по отношение на наличните и доказали надежността си самолети "Миг-29", съветско производство. Това би ни позволило да си спестим излишните разходи за инфраструктура, необходима за обслужването на изтребителите и обучаването наново на летците и техническия персонал.

В момента, българската армия е изправена пред реалния риск да бъде лишена от необходимата и въздушна подкрепа с щурмови хеликоптери. В този контекст, като най-целесъобразен икономически начин да бъдат съхранени бойните качества и потенциала на сухопътните ни въоръжени сили е продължаването на сътрудничеството с Русия в сферата на експлоатацията, ремонта и модернизацията на хеликоптерите "Ми".